Не, не мога да забравя есента.

С очертания на птица,

Разперила хладни криле

Над ореха,

Над покрива му златен.

Излиташе след дъха на облаците.

Целуваше небесната коприна.

Ключето и открехваше воала

На въздушното поле….

Видях я да плаче безутешно

В сянката на рижата му шапка.

Сълзите й събличаха бъдещия плод…

Нежна беше като плазма.

Пулсираше страстно.

Сърцето на ореха

Щеше да се пръсне…

Съблазнителна беше

И порочна!!!

 © Венеция Павлова Маркова